В палата си Абдул Хамид

на бяла книга пише

и често мръщи се сърдит

и писаното брише.

Какво той пише тоя ден?

Преписува корана.

Това е, казват, дълг свещен

за всекиго султана.

Той дращи, пише мълчалив,

наведен и намусен;

не е имал, откак е жив,

труд повече безвкусен.

Най-после спря изнемощял

и каза: „Толкоз стига!

Защо пророкът е писал

такваз голяма книга?

Ней краят още е далеч,

а време не остая...

Ще я допиша друг път веч –

когато ида в рая.“

Но изведнъж се стресна он,

вратата се отвори,

везирът прави му поклон

и плахо му говори:

– Гази-Султан! Беда! Беда!

Аллахът ни остави

и царството ни завлада

неверникът лукави!

Гази-Мухтар се победи,

смазаха го московци,

Османпашовите войски

ги карат като овци!

– Що думаш бре? – извика той

и бледен се изправи: –

От толкова беди безброй

веч кой ще ме избави?

Софтите пак ще станат днес,

глава ми ще пострада

и аз ще имам една чест

с Азиза и с Мурада.

Тоз свят е, вай, непостоян:

днес жив съм, утре се не чувам,

затуй, доде съм йощ султан,

бари да посветувам!

И като фърли там сърдит

корана и калема,

Гази-Султан Абдул Хамид

отиде във харема!

Свищов, 18 януари 1877