В памет на моята баба, която до края на живота си държеше в раклата си книжката "Горски пътник" на Раковски. Светла й памет! Мечтата й си остана да види Македония като част от България!

                                         1

- Ставайте, бреее!... Идаааат!... Османлиите идаааат... - крещеше някой отвън. Георги бързо нахлузи потурите, нави пояса около тях и грабна бохчата. Яна, млада невеста, с пеленаче на ръце нетърпеливо го изчакваше на сайванта да се приготви. Само след минута щяха да се слеят с останалите и да побягнат към гората. "Трябваше по-рано да го направят" - мислеше си Яна, но все отлагаха. "Как да оставят дом и покъщнина? Всичко с труд и мъка са градили."... А беше време мътно и опасно. По земите на падишаха се водеше битка на живот и смърт. Московецът този път бе решил да доведе докрай войната и да не отстъпи нито крачка назад. Печелеше победа след победа и ей го на, вече бе пред портите на Цариграда. Османлиите губеха, а Великите сили сякаш се бяха спотаили и нещо изчакваха. 
- Ето гиии! ... писна женски глас в мрака. - Боже, запази ни от тези изверги. - мълвеше Яна, като стискаше здраво детето. Присъствието на мъжа й я правеше по-спокойна и й даваше кураж. Оставаше им съвсем малко да стигнат до гората и да се скрият. И точно тогава мъжът й ненадейно се олюля и падна на земята. Случаен изстрел и куршум, уцелил го право в сърцето. Издъхна без да може и думичка да й каже. Яна изпадна в несвяст и изпусна малкото. От удара детето се размърда и заплака. Гласът на момиченцето върна младата майка към живота. Яна потърси с очи дъщеря си, но тъмнината призори ставаше още по плътна и не й позволи да я открие. Ориентира се по гласа на детето. Усети със сърцето си къде се намира, грабна го с две ръце и хукна към гората. Чу конски тропот, упорито да я преследва. Нямаше време да се оглежда, целуна детето и го скри зад един храст, а после хукна в обратна посока. Беше почнало да се развиделява. Някой силно я блъсна в гърба, а после последва остър удар със сабя по главата. Разпери ръце така сякаш ще полети, погледна за последно към храста и се строполи бездиханна.

2
Вървяха бързо, като оглеждаха подозрително местността. Вече притъмняваше, а все още бяха далеч от селото. Внезапният пороен дъжд ги изненада и принуди да се прислонят в изоставена овчарска колиба. Ослепителни светкавици кръстосваха небето, последвани от силни гръмотевици. Водни капки преминаваха през изтънелите стени на колибата и падаха върху двамата пътника. Мъжете губеха търпение, запалиха лулите и поеха дълбоко острият тютюнев дим. Бяха размирни времена, а опасности дебнеха отвсякъде. Не им се искаше да замръкват в такава пустош. Облаците бързо се разнесоха, а дъждът както неочаквано дойде, така и неочаквано си отиде. Доволни от бързата развръзка, търговците продължиха към селото. Вече виждаха големият орех и каменната чешма, а след тях щяха да се поевят и първите къщи.
- Бай Танасе, чу ли някакъв глас? - обърна се Илия към по-възрастния мъж. Бяха спрели до един висок храст и напрегнато се заслушаха в тишината... Животът и на двамата мъже премина по пътищата. От дълги години се прехранваха с търговия. Кръстосваха на длъж и шир султанските земи. Не един път се сблъскваха с озверени заптиета. А, колко пъти бяха причаквани от гладни разбойници? Нямаха чет, но този звук, който чуха преди малко, беше по-особен... Плач на дете наруши внезапно тишината. Идваше някъде откъм страната на Илия. Той се наведе и бързо разрови високата трева, а после ахна уплашен. Пред очите му се показа един малък вързоп. Вдигна го и с невярващи очи отметна крайчеца на плетената розова пелена. Подаде се бебешка главичка. Едното ушенце се беше оголило и в мрачината просветна златна обичка. Детето все още плачеше и Илия майчински го притисна към тялото си с треперещи ръце. Дали беше усетило, че е вече в безопасност, но мъничето изведнъж притихна. Илия все още не знаеше, че само това беззащитно момиченце се беше спасило от страшното клане. Прекръсти детето и рече:
- Събка ще я кръстя, бай Танасе!... Замълча. Сълзи напираха в очите му, а вълнението в гласа го караше да прекъсва мисълта си... - Нямахме късмета да имаме деца с жената. Искахме много!... Къде ли не ходихме! По врачки, по манастири и все не ставаше. Бяхме се отказали вече. И сега - бебе! Сякаш сам Бог ни го прати!... "Боже, колко ще се радва Райка!" - мислеше си щастливият млад баща.
3

Едно непознато дотогава чувство, постепенно обзе Илия. „Как е възможно – мислеше си той, та само до преди час, дори не предполагах, че ще го срещна. А, сега - вече и баща! Живота си съм готов да дам за това момиченце!” Усмивка на умиление неусетно огря лицето му, а животът му доби неочаквано нов смисъл. Вече знаеше, че е необходим на това малко ангелче. Представи си как ще изненада Райка, която вече с нетърпение го очакваше да се прибере у дома им. Как ще й подаде малкия вързоп и тайно ще наблюдава радостта в очите й. Рязък шум от счупен клон го накара да се върне към реалността. Огледа се за бай Танас, но не го видя:


-Бай, Танасе, бай Танасе! – тихо го извика по име. „Странна вечер!” – помисли си Илия. Нямаше го познатия лай на селските кучета. Не се чуваха да подрънкват и каруците на окъснелите от кърската работа стопани. Мълчаха хлопатарите по домашните животни. Най-после огромната луна разпръсна сребърната си светлина и освети цялата местност. Една сянка се раздвижи в мрака и Илия насочи погледа си към нея. Забеляза, че бай Танас се опитваше да вдигне нещо. Приближи го, като внимаваше да не се препъне в острите камъни, довлечени от тазвечершния порой. Вече беше успял да махне мократа пелена на детето и да го увие в шаячната си аба.

- Какво правиш, бай Танасе? - но, не успя да продължи. Огледа се. Остра болка прониза сърцето му. Докъдето му поглед стигаше съзря трупове. Почти до себе си, видя разчленен самотен крак, навярно на жена, малко по-встрани обезглавено тяло на мъж, обърнато по корем. Все още една жена пазеше главата си, като я закриваше с ръце, а смъртоносният удар на сабята я беше улучил право в сърцето. Очите й широко отворени, злобно светеха в нощта. До нея, свитичко на две, цялото в кръв, лежеше малко момиченце. Започна да му се повдига. Никога не бе виждал толкова много трупове на едно място. Погледна към бай Танас и разбра какво трябва да прави. Постави внимателно детето върху козия чул, като внимаваше да не го събуди, а после почна бързо да копае гробове. Беше скалист терен и често удряше на камък. Нямаше време за губене, с последни сили най-после успяха с бай Танас да ги заровят всичките. Сложиха на всеки гроб по един кръст. Не пишеха имена, защото не знаеха кои са. Не познаваха и никой от нещастниците. Взеха си последно сбогом и продължиха. Илия направи местенце върху едно от магаретата си, натоварени със стока и положи момиченцето. Сдъвка хлебец, усука го в парче плат и го постави в устата на детето. Нямаха мляко, затова бързаха да стигнат до съседното село и от там да се снабдят. Чакаше ги дълъг път.