Зав, не си коректен! Не аз, а ти си коригирай отношението към опонентите!
          zaw12929.blog.bg/politika/2011/02/27/v-navecherieto-na-3-mart-denia-nachalo-na-nova-bylgariia.695022
 
           Ще продължа утре вечер, сега е вече късно за отговор.
           Попаднах на материал, който определено си заслужава четенето, а после и малко размисъл.

               Културният живот на българите преди Османското владичество  
       

...През времето, което непосредно предшествува турското владичество, в българския живот се забелязват симптоми на вътрешно недоволство, забелязва се един стремеж към обществени и политически реформи. Важно е, че този стремеж иде отдолу, от широките народни маси, които са били недоволни както от формите на държавната организация, така и от обществения строй. Той се изразява в редица въстания, които наглед носят религиозен характер и изглеждат като религиозни движения, а всъщност се разрастват върху една основа повече социална, отколкото религиозна. За жалост, религиозните движения през XIV век, които са оказали така силно влияние върху народния живот, не са още напълно проучени от културно-историческа страна. Множеството религиозни секти, разпространени между народа през тогавашната епоха, са всъщност израз на едно силно недоволство сред народните маси, на едно недоволство както от непоносимите своеволия на българските владетели, така и от суровия формализъм на тогавашното християнство. Като се основаваме на най-новите издирвания в тази област, можем да кажем, че тия ‘бунтове’ носят повече обществен характер. Че обществените противоречия в България през онова време са били твърде изострени, се вижда от този факт: на много места народът, за да се отърве от своите гнетители-еднородци, не само не се е противил на турците, но дори им е помагал. Народните движения в епохата преди падането на България не са признак на нравствен упадък в общия национален живот, както се мислеше по-рано, а, напротив, като свидетелствуват за упадъка на държавната власт, съдържат всички признаци да се избистрят постепенно в една дълбока и определена национална мисъл, която би могла да даде ново съдържание на обществения живот, да сближи писмеността с живота и по този начин да я направи способна за развитие. Разбира се, така би могло да стане, но при други условия - не при дадените през онова време. Една широка и съдържателна национална култура у нас преди турското нашествие не е могла да се създаде не само поради това, че народът и държавната власт са били разединени и са идвали често в конфликт. До едно нормално културно развитие не е могло да се дойде и поради това, че не е имало изобщо условия за нормален и спокоен живот. Нашият народ е притежавал богати вътрешни сили, одарен е бил с творчески способности - това се вижда от неговите поетически творения, вижда се също така и от онези религиозни и социални идеали, които са давали тласък на народните движения преди падането на България, - обаче липсвали са външни благоприятни условия, за да се проявят по-нашироко, да се развият по-нататък тия вътрешни сили и творчески способности. Безрезултатните борби на националния дух с подобни пречки преминават често в една болезненост, която отслабя за известно време колективната и лична енергия. Такава болезненост ние наблюдаваме и през епохата на Възраждането, където тя се проявява понякога под формата на един твърде смътен социален романтизъм. Твърде естествено е, че при неблагоприятните обществени и политически условия, при непрекъснатите войни и при една разпокъсаност на живота, чиито социални условия са създавали обилен материал за съсловни борби, народът не е бил в състояние да създаде някакви по-значителни, здрави и трайни вътрешни условия, та благодарение на тях да остане незасегнат от робството. Освен религията и езика едва ли бихме могли да посочим други съществени вътрешни фактори, които са поддържали съществуването на българите като отделна националност. Други по-значителни културни ценности българинът не е можал да създаде през времето на независимостта.

Историческото и културно развитие на България след падането под Османско владичество. Отношение на турците към завладяните народи

Турското владичество измества развитието на българския живот н книжнина в други посоки. Висшите имотни класи, които преди робството са били носители на политическа сила, след завоеванието на България се потурчват доброволно, както и у другите покорени южни славяни. С това те са запазили предишното си значение, обаче още повече са се отделили от народа - докато по-рано различието е било само съсловно, сега то става и религиозно. Мнозина от потурчените боляри, като са имали съдействието на турската власт, станали са най-жестоки врагове на народа - много по-жестоки и от самите турци. Тия боляри са ставали обикновено спахии и са гнетили селското население, подкрепяни сега не от българската, а от турската власт.

Турците не са се месили твърде много в обществения и духовен живот на подчинените християни. Тяхната цел, особено отначало, е била чисто завоевателна. Като млад и храбър народ, добре въоръжен във военно отношение, турците покоряват целия Балкански полуостров, подчиняват всички балкански народи и спират пред силните крепости на Виена. След като са завладявали някоя страна, те не са въвеждали там някакви нови форми на управление, а са гледали да запазят онова, което са заварили. Нещо повече - не само че не са въвеждали нови форми на общинско управление, но дори са усвоявали сами повечето политически, икономически и административни постановления и положения на покорената страна. Изобщо, те са се задоволявали с политическото завладяване на балканските народи, завземали са всички по-важни търговски центрове и укрепени места, задържали са в свои ръце войската и външната политика, а всичко останало: семеен, общински и племенен живот, религия и просвета - всичко това в повечето случаи не са засягали, предоставяли са на завладените да се грижат за това, както намерят за добре. Те не са предприемали нищо против общинската система на балканските народи; напротив, усвоили са я напълно, понеже са намерили, че тя отговаря на техните понятия за ред и администрация. Те са запазили не само общинската, но и църковната автономия на християните, а също така и множество други стари институти, които са заварили между балканските народи. Щом завладеят някоя страна, тяхната първа грижа не е била - както се мислеше - да унищожат просветата, да посегнат на религията и езика; главната им цел е била да утвърдят в завладяната страна преди всичко своята политическа власт и да подчинят християнското население. Свободата на съвестта те оставят непокътната и дават на цариградския патриарх право на юрисдикция над християните.

Обикновено турците не са пречили на подвластните да изповядват своята религия - не са имали за цел да им натрапват насила исляма и да ограничават религиозната им съвест. Нещо повече – с два хатишерифа (единият издаден от Султан Мустафа II към края на XVII, а другият – от 1707) е забранено проповядването на католичеството в Турция. Турското правителство е преследвало също така и францисканците. Всичко това ясно ни показва, че отначало робството е било само политическо; духовната зависимост е била незначителна. Същинското духовно робство настъпва през XVIII век, когато фанариотите стават пълни господари на българската черква. Ала преди това, пък и след това, духовният живот на българите не е бил спиран, поне систематично, от турската власт. Ето защо можем да кажем, че епохата на робството е от голямо значение за духовното развитие на българския народ - особено като сравним тази епоха с предишната. С турското вла­дичество настъпва една епоха на външно спокойствие – слага се край на предишните постоянни войни. Българите не служат във войската, вършат своята стопанска работа и отначало твърде малко се интересуват от политическите отношения в Турция. Благодарение на това външно спокойствие българският народ почва да закрепва както в духовно, така и в материално отношение. При това общата участ е сближавала подчинените християни и е създавала у тях чувство не само на религиозна, но и на национална солидарност. В национално отношение през време на робството българите са се чувствували много повече обединени, отколкото преди.

Епохата на робството е важна и в друго отношение - през нея се извършва известна демократизация на българския обществен живот; едрите собственици от времето на българското царство или са се потурчили, или пък са били заменени със същински турци. Не е имало българско висше съсловие и дори да са се срещали тук-там български привилегировани класи, те са били без особено значение. Колкото повече изучваме тази епоха, толкова повече закрепва у нас убеждението, че през нея се извършва една бавна, постепенна, но дълбока промяна в националния живот - не само в културните, но и в обществените и икономически отношения на живота. Важно е да отбележим, че за този процес в общия живот са съдействали не малко турците - разбира се, не пряко, а косвено - със своето индиферентно отношение към духовния живот на българската народност.

Отначало отношенията между победители и победени са носили до известна степен миролюбив характер, дори е имало изключителни случаи на по-дълготрайни духовни общения между турците и поробените славяни. В какво се изразяват тия общения и изобщо турското влияние върху нашия духовен живот? Мнозина християни - особено гърци и сърби, по-малко българи - са заемали държавни служби в Турция. Между тях е имало наистина и ренегати - потурчени християни, - обаче преминаването в мохамеданска вяра не е било необходимо, за да стигне някой християнин до висша власт. На някои места, населени от славяни, дълго време са се пазили формите на предишното управление. Например в Търново и Смедерево турските управители до началото на XIX век са се наричали войводи. Това са интересни свидетелства за взаимни влияния между турския и славянския елемент.

От друга страна пък, и турците са оказали известно влияние върху подвластните славяни. Това влияние се долавя дори и в области, където животът е бил твърде патриархален, например в Черна гора и Херцеговина. Следи на това влияние ние виждаме преди всичко в българския и сръбски говорим език, в който изобилствуват турски елементи. Употребата на персийски и арабски изрази в турски език се среща и в народния език на южните славяни. Много турски изрази, без да се има нужда от тях, понеже биха могли да се заместят със съответни народни изрази, са проникнали от говоримия език и в литературата, особено в сръбската. Ние срещаме множество турски думи не само в поетичната, но и в научната литература на сърбите. Това се дължи не само на турско влияние, но и на реформата на Вук Караджич, според която в литературния език трябва да останат всички онези думи и изрази - сръбски и чужди, - които употребява простият народ. Турската фразеология е наводнила сръбския литературен език до такава степен, че днес виждаме мнозина сръбски писатели и учени сериозно да се заемат за пречистване на сръбския Турско влияние се долавя тук-там и в българската етимология - в окончанията на някои съществителни и прилагателни, а също така и в образуването на някои глаголни форми. Без да говорим за по-старите наши писатели, турски думи срещаме на много места в епическите произведения на Пенча Славейков и Петка Тодоров; в тия произведения те са употребени, за да се придаде известен колорит на художествената реч и художествените образи. Тук, разбира се, нямаме работа с някакво неволно поддаване на турско влияние, а с едно съзнателно служене с фактите на това влияние, за да се постигнат чисто художествени цели. На много места турското влияние се е проявило и в народното облекло. Между българите - особено от североизточните области - ние срещаме множество турски названия на облекло: антерия, калпак, емении, чорап. Някои балкански християни дори са променили обичайното си облекло под турско влияние. Така например сръбските романтици през XIX век са гледали на феса като на някаква национална светиня и В. Караджич, реформатор на сръбския литературен език и будител на национално съзнание, не само в къщи, но и в черква дори не го е снемал от главата си. Сравнително по-запазено и по-национално е останало женското облекло. Изобщо жените във всяко отношение по-малко са се поддавали на външни влияния, проявявали са повече консерватизъм и по-твърдо са пазили националните традиции.

Турско и изобщо източно влияние бихме могли да проследим и в нашата народна музика - именно: в монотонната и минорна мелодия на народните песни, в бавното темпо, в неуловимите, извити и сложни модулации на песента, а също така в самия характер и строеж на минорните гами, отличителни за народните ни песни - както за веселите, които са с бързо и игриво темпо, така и за бавните и тъжни песни.

Обаче въпреки всички тия влияния, които са повече външни, турците не са могли да окажат някакво силно и дълбоко въздействие върху духовния живот на поробените славяни. Външните причини на това трябва да търсим, от една страна, и ниската и съвсем чужда на нас култура на турците, от друга, страна, в различието по вяра. Тези две неща - некултурността на турците и голямото различен е по вяра между нас и тях - са в основата на запазването на нашата култура и традиции. При това и турския език е съвсем, различен от нашия във всяко отношение - за българите не е било твърде лесно да го изучват. Турското писмо пък е още по-трудно за усвояване. Дори тези българи, конто са били принудени насила да се потурчат, макар и да са променили вярата си, запазили са езика си непроменен - дори по-чист, отколкото езика на другите българи. Изобщо турското влияние върху нашия духовен живот е незначително; при това зясяга българското население в североизточните краища - и изобщо населението в равнините. Прибалканското население, което не е било в постоянен контакт с турския елемент, запазва непокътнати националните си особености. Българите са били в повечето места изолирани. Това е още една от причините те да опазят своята националност, своя характер и език.

Като цяло, турската власт се е ръководила от принципа да не се меси във вътрешния живот на раята, поради което населението в мъчнодостъпните за външно влияние планински места, например нашето прибалканско население, е могло много по-свободно да се развива, отколкото например населението в средновековните славянски градове. И при тия условия в живота на широките народни среди виждаме да се извършва един твърде интересен процес - настъпва едно възвръщане към онези нрави и привички, на които при свободния политически живот са се противопоставяли средновековното законодателство, държавата и черковната власт. Краденето на моми, кървавото отмъщение, особено в западните краища на полуострова, става нещо обикновено; задругата се усилва и народът постепенно почва да се възвръща към примитивните стопанствени форми или към такива, които са близки до тях. Възвръща се също към предишните езически традиции и спомени, които са били по близки до неговата душа, отколкото християнството, което му е било натрапено по поли­тически съображения, без да е било възприето- поне отначало, като нравствена потребност.

Като говорихме за отношенията между българи и турци и изобщо между славяни и турци, ние засегнахме и въпроса за турското влияние върху нашия духовен живот. Казахме, че това влияние се долавя преди всичко в езика; както в нашия, така и в сърбохърватския език ние срещаме в изобилие турски думи и изрази - и то не само в говоримия, но и в литературния език. Някои турски думи се предпочитат дори пред съответните европейски. Турско влияние се долавя тук-там и в българската етимология - в окончанията на някои съществителни, прилагателни и глаголи, в образуването на някои глаголни форми.

•  

• със съкращения

Работна група - ОМГ "Акад. Кирил Попов" - 9ж:

- Димитър Павлов, a.k.a Shade - организатор и дизайнер

- Мартин Пеев, a.k.a Великият - главен дизайнер

- Никола Йовчев, a.k.a BlackSword - информатор

- Петър Петков, a.k.a ScorpiAS -шампион по Medieval, редактор и информатор

- Момчил Митев, a.k.a Spectral_Dude - информатор

 

www.historybg.com/projects/bgvuzrajdane/kult.htm

Добре, ще говорим.

Зав, попаднах на един много интересен материал... Добре знам какви са причините, поради които българското "утроено" царство попада под османското нашествие - болярски сепаратизъм за домогване до царския престол и слаба централна власт от една страна и народното недоволство от друга страна. 14-ти в. за Българската д-ва е характерен с многото си войни и вътрешни религиозни въстания, заформя се и недоволството на голямата част от българите - http://www.kaminata.net/viewtopic.php?f=133&t=19794
И колкото и страно да звучи, но голяма част от тези българи не са били толкова нещастни от чуждото нашествие. Искали са мир за да живеят нормално и са спомогнали за по-бързото налагане на османската политическа власт.

"...Турците не са се месили твърде много в обществения и духовен живот на подчинените християни. Тяхната цел, особено отначало, е била чисто завоевателна. Като млад и храбър народ, добре въоръжен във военно отношение, турците покоряват целия Балкански полуостров, подчиняват всички балкански народи и спират пред силните крепости на Виена. След като са завладявали някоя страна, те не са въвеждали там някакви нови форми на управление, а са гледали да запазят онова, което са заварили. Нещо повече - не само че не са въвеждали нови форми на общинско управление, но дори са усвоявали сами повечето политически, икономически и административни постановления и положения на покорената страна. Изобщо, те са се задоволявали с политическото завладяване на балканските народи, завземали са всички по-важни търговски центрове и укрепени места, задържали са в свои ръце войската и външната политика, а всичко останало: семеен, общински и племенен живот, религия и просвета - всичко това в повечето случаи не са засягали, предоставяли са на завладените да се грижат за това, както намерят за добре..."

Добре Зав, убедих се, че българите не са роби. Няма как да са такива, като са имали възможност за развитие - икономическо и духовно, а ако нещо им е липсвало, това е българската държава.