Навършват се 70 год. от най-голямата касапница на политици и интелектуалци в Европа!

Христо Марков

Първи състав на Народния съд в София. От ляво на дясно са Стефан Манов и председателят Богдан Шулев.

След идването на комунистите на власт, нашенският „Народен съд”е най-зловещото нещо. Предлагам ви част от книгата ми „Родът Сталийски – жестокото усилие да оцеляваш”. В нея се разказва за злокобния ден на комунистическия терор – нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. Претендирам, че съм първия човек, който изчете от кора до кора заседанията на първи състав на Народния съд, че съм единствения, който в началото на 90-те години записа разговора си с Цеко Алексиев – началник на служба „Паркове и градини” на Централните софийски гробища през 1945 г. Той е единственият извън партийните другари, който присъства на екзекуцията от първата до последната минута. Бе с бистра памет и пазеше много подробности за жестоката вечер. Започнеше ли да разказва сълзите му потичаха и ръцете му трепереха. Интересувах се за убийството на Александър Цанов Сталийски – министър на правосъдието в правителството на Иван Багрянов, адвокат, публицист, герой от войните, интелектуалец, но се получи панорама на жестокостта в оная страшна вечер…

 

В късния следобед на 1 февруари 1945 г. пред сградата на Съдебната палата са организирани митинги, множеството е обладано от прастарото усещане за кръв, за отмъщение, за жестокост, комплекса на Андрешко да види бирника закачен на въжето. Развяват се червени знамена,

на плакатите с чук и сърп пише само едно – „Смърт!”

Разбира се, сборището е организирано с точно определена гадна цел – да не се позволи свиждане на обречените с роднините, да се осуети евентуална възможност за възражение от страна на бившите държавници и да се бърза, много, много са бързали хората на комунистическата партия да си организират касапницата и да не се даде никаква възможност на многобройните чуждестранни наблюдатели за среща с вече осъдените. И понеже Георги Димитров – Дед, и Трайчо Костов – Спиридонов, вече са определили присъдите доста по-рано, всичко е подчинено на бързата процедура. Открих във вече обилната документална литература следния прелюбопитен факт – присъдата се чете в късния следобед на 1 февруари, излъчва се по радиото, заглушено от виковете на митингуващите комунисти. Нека припомним, че много от роднините на арестуваните са изселени в страната, където радиото в ония години си е лукс, достъпът до съдебната зала е строго ограничен, а вестниците излизат със закъснение на следния ден – 2 февруари. На този 2 февруари присъдите отново са прочетени по радиото – този път спокойно и уверено, когато вечеъбрание, Изидор Леви, по-известен като Бачи Зеев – палач-следовател, специален агент на Лаврентий Берия от болшевишкото НКВД, по-късно – началник служба в 1-ви отдел на Държавна сигурност, и шефът на спецотдела полковник Лев Главинчев – съдист, участник в много комунистически зверства още преди 1944 г. Това се хората, които отговарят 

„работата” да с бившите регенти, министри и депутати са били разстреляни! Дори след прочитането на присъдите на другия ден главният обвинител Георги Петров казва по радиото: „Народните представители, които не са получили смъртни присъди, могат повторно да бъдат съдени и подведени под отговорност от „местните народни обвинители” и съответно съдени в избирателните им райони, като могат да получат смъртни присъди”.

Архивите ни разкриват и внимателната подготовка, която комунистите предприемат за най-масовата екзекуция в новата ни история. Още от края на 1944 г. репресивните органи са предупредени „да бъдат нащрек, за да осуетят всеки опит за промяна на линията на Народния съд, както и възможни протести на отделни обществени групи”. Никола Петров, помощник-командир на 3–а дивизия, четирийсет години след това декларира: „Още преди процеса присъдите ги знаехме и не се тревожехме за изхода му”. За подготовката и същинския разстрел в началото на 1945 г. в София е привикан целият помощник-командирски състав на българската армия. Това са и преките организатори и участници в предстоящата кървава разправа. Водители на наказателния отряд са: Фердинанд Козовски – бъдещ председател на Народното се свърши с нужната жестокост, 

бързина и потайност. Те са извикани от ЦК на партията от фронта, за да им се дадат подробни инструкции за организирането и провеждането на екзекуциите. Организирана е и специална команда за убийствата начело със софийския комендант на милицията подполковник Веселин Георгиев. В състава й са само комунисти и ремсисти от системата на милицията и военното разузнаване на ген. Петър Вранчев, като имат дори… партиен секретар на временната група за разстрели. Това е комунистът Кольо Петков-Моряка, съучастник на Мирчо Спасов в екзекуцията на техния човек, обвинен в предателство пред 1944 г., Никола Милев. Компания от професионални убийци, удушвачи, касапи от вартоломеевите нощи, с една дума – комунисти! Тези човешки същества имат за задача да избият по най-бързия начин трима регенти, министрите от три кабинета, дворцовите съветници, цял един парламент и повече генерали, отколкото България е загубила през трите войни, които води през 20-и век. Депутатите от 25-то народно събрание са избити въпреки съществуващия депутатски имунитет – норма от римското право, съществувала по цял свят.

Преди това в ЦК на БКП има изключително важен спор и той е как да бъдат екзекутирани осъдените. За класическия начин „чрез обесване” настоява зетят на Георги Димитров Вълко Червенков, който иска по този начин да отмъсти за своите другари, взривили църквата „Св. Неделя” през 1925 г., но е надделяло мнението на Трайчо Костов и компания да се разстрелват с пистолетен изстрел в тила – изпитан и любим метод на болшевиките. По този начин според главорезите „работата ще се изпълни бързо и чисто”, а това е основната цел на палачите в онзи исторически момент.

Нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. е студена, тиха, с лек вятър. Осъдените са извеждани от подземията на Съдебната палата със завързани ръце и товарени в шест камиона, които чакат в двора към входа откъм ул. „Алабин”. Забранено им е да викат, протестират, да вдигат шум въобще. За неспазване на тази заповед най-напред с приклад е пръснат черепа на младия депутат Иван Батембергски, защото си позволил да извика за помощ, може би се е обръщал към Всевишния, може би към родителите си, но… Следващата жертва е бившият министър Тодор Кожухаров, инвалид от войните, писател, който извикал „Не трябва да плачем за нас, а за България”, после запява националния химн „Шуми Марица”.

Разбиват му главата с револвер

Ето какво си спомня царица Йоанна за тази зловеща нощ: „На осъдените, преди да ги убият, бе отнета последната надежда да видят отново близките си, тъй като семействата бяха депортирани и това бе причината, поради която поисках да ги видя един по един преди екзекуцията…

…Ескортът беше подреден в двора на Съдебната палата от входа към ул. „Алабинска“. По този път се простираше конвой от шест камиона, към които бяха отправени жертвите. Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който протестираше, повишавайки глас. Един млад депутат, Иван Батембергски, извика: „Помощ“, но веднага му бе счупен черепът с приклад. Друг, министърът Тодор Кожухаров, инвалид от войната и блестящ писател, вървеше, опирайки се на бастун; изведнъж извика: „Не трябва да плачем за нас, а за България“. И запя националния химн „Шуми Марица“. Бе убит с удар от револвер. Тримата регенти Кирил, Филов и Михов бяха изведени последни заедно с двама тежкоболни осъдени. Качиха ги на един полупразен камион. Духаше леден вятър… В гробищата на София бяха паднали няколко бомби, отваряйки много широки ровове. Осъдените бяха накарани да слязат на малки групи в близост до тези „вече готови“ ями. Някой, не виждайки строен наказателния взвод, попита дали ще трябва да чакат на това място и с този ужасен северен вятър. Бе отговорено набързо, че ще бъдат убити един по един. Наистина, двама екзекутори бяха готови с автомати в ръце… Изглежда, че на всеки убит [проф. Ал.] Станишев е проверявал пулса и слагал ухо на сърцето му. Има върховното себеотрицание да повтори това задължение толкова пъти, докато остане сам и последен, за да бъде убит.

… Върху телата на жертвите бяха изсипани камиони със сгурия. Надяваха се така да отклонят вниманието и народните поклонения. Узна се обаче по странните пътища на vox populi кого покриваха тези черни могили. Жени, млади и стари се спираха безстрашно да се молят на тази земя; и аз самата, придружавана от една или друга от моите дами, отивах да коленича край този общ гроб. Носех пълен траур. Странно – запазила съм жив спомен от черните воали, развявани от вятъра. Бях познавана отдалече. Ни никой, никога не ми каза нещо. Носехме свещи и цветя върху тези пластове от въглища. Свещите можехме да ги държим запалени при лошо време за няколко мига, закривайки ги с телата си. Беше единствената възможна почит към тези нещастни мъртъвци и към всички други в нашата Родина. За тях и дали са още там, не се узна повече нищо.

… Бях внимателно следена и моят свят, можеше да се каже, че вече беше ограничен между двата гроба, този на моя съпруг в Рилския манастир и този на мъчениците от „Кървавия четвъртък“. Бях сама, с две деца, на двадесет и девет години.“

Преди това в софийските гробища се провежда един спектакъл на абсурда, немислим и разтърсващ. По някаква налудна приумица партийният секретар на екзекуторската група Кольо Петров-Моряка решава да проведе… „партийно събрание”! Да, да, там, в гробището, пред зеещите ями и в присъствието на осъдените. Началникът Веселин Георгиев изтъква огромното доверие на партията, оказано на определените екзекутори за изпълнението на политическата задача, допълва го Моряка, който натъртва, че всичко трябва да приключи по-бързо, за да бъдат изправени пред свършен факт представителите на Англия и САЩ в Съюзническата комисия. Трети говори другият партиен активист и злодей Лев Главинчев, който се обръща към осъдените - трябва да разберат, че каузата им е бита карта, че напразно са се мъчили да възпрат светлото комунистическо бъдеще, извадили при това голям късмет, защото имало предложение да бъдат бесени. Прекъсва го подполковник Георгиев: „Губиш ни времето, Левчо. Без формалности”. Освен взводът за убийства на това безумно представление, на масовата екзекуция, на човешката кланица присъстват още Цола Драгойчева, която отговаря за Народния съд в ЦК на БКП, Фердинанд Козовски, Изидор Леви /Бачи Зеев/, а в разстрела пряко се включват Лев Главинчев, Веселин Георгиев и Кольо Моряка, дори се скарват кого да убият. След години Георгиев се хвали в пиянски компании: „Лично пролях синята кръв на Кирил!”, но същото ще твърди и Главинчев – „Аз ликвидирах княза, Филов, Станишев и генерал Михов”. Кольо Моряка пък е още по-категоричен в спомените си: „Аз му заявих твърдо, че като партиен секретар на групата на мене се пада тази чест. Князът е мой и не го отстъпвам на друг. Весо /Веселин Георгиев/ се опита да ми се противопостави, но в крайна сметка си го „взех” Кики…” Как ви се струва, драги читатели? Май в световната история 

само българските убийци комунисти със стара дата ще се карат кой кого е застрелял!?

Версиите за тази зловеща нощ са многобройни, но би трябвало да се доверим на тогавашния началник на служба „Паркове и градини” в софийските гробища Цеко Алексиев, който е бил свидетел на касапницата, видял е и жертвите, и палачите. Според него мястото, определено за екзекуцията, е било осветено с автомобилни фарове, повечето от убийците били цивилни, не униформени, въоръжени с шмайзери, а екзекуцията започнала с разстрела на княз Кирил, после Филов, генерал Михов, а след тях преминали към министрите. „Първи убиха Александър Сталийски, после Багрянов, Божилов, Даскалов. Стреляха в тила им с пистолет и труповете падаха в ямите. После д-р Станишев ходеше до всеки от убитите, навеждаше се, слагаше ухо на сърцето, търсеше пулса, установяваше смъртта. Взе да се развиделява и тогава решиха, че върви бавно. Започнаха да ги убиват на групи с шмайзерите. Последен разстреляха доктора. Уби го Главинчев.” – разказва свидетелят Цеко Алексиев след години.

Не минало и без мародерство от страна на палачите. Вземали са от жертвите всичко ценно – пръстени, часовници, златни халки. Един от по-нисшите чинове събува ботушите на убития княз Кирил.

Така една шайка от комунистически главорези става автор на най-страховитото масово изтребление на държавници в цяла Европа – в тази вечер са разстреляни и хвърлени в общ гроб 3-ма регенти, 22-ма министри, 67 депутати, 47 генерали и висши офицери, 8 царски съветници и един княз. За сведение Нюрнбергският трибунал се „отчита” със само 14 постановени смъртни присъди за видни нацисти, докато българският „народен съд” с всичките си областни поделения директно избива 2730 държавници.

Телата на държавния елит на България са струпани в бомбените ями. Камиони със сгурия са изсипани върху тях. Подравнено е с кал, сняг и кръв, много кръв. Малко сняг и много кръв има в онова утро на Централните софийски гробища.

Какво ли си е мислел преди разстрела Александър Сталийски?! За семейството, децата, за празната кантора, за добрините, които е сторил, за родителите, тръгнали с него и сестра му от Видин до София с файтон, за да участват в строежа на Нова България, да стъкмят къща и дом, за войнишките победи и погроми, за политическите разправии в парламента и извън него, за книгите, които е написал с наивната вяра, че ще спомогне да се укрепи държавата, за баджанака комунист, когото спасява от сигурна смърт, а той го изпраща пред ямата в компанията на Лев Главинчев и Бачи Зеев, за приятелите художници, писатели, журналисти или просто зевзеци, за спомена, който ще остави у близките, за старата си майка, за сестрите, за вилата във Варна и тежките приятели, за… Това никога няма да узнаем, но със сигурност е искал да остави златния часовник от баща си за спомен и белег за него на синовете. Е, не успява, за тази работа има 

мародери, които чакат с пистолети

В началото на 90-те години синът Александър ще сподели за зловещия ден във филма „Оцелелите”: „Започнаха да се чуват изстрели. После разбрах, че екзекуцията е станала на гробищата. То не е далече, знаете къде е, това е „Майчин дом”. И няма да забравя никога, казах, че може би това е екзекуцията, а Шиклето /Михаил Михайлов Панайотов – близък приятел, по-късно емигрант в САЩ, легионер/ казва: „Няма такова нещо, не се безпокой”. Легнахме да спим. На сутринта, някъде 7.30-8 часа се прибрах вкъщи. Бяха баба ми, майка ми и леля ми. Нямах лична карта. Отидохме на гробищата. Имаше сняг, около 100-200 метра направо килим от кръв. Ямите заринати, а отгоре посипана сгур. Бяхме, доколкото си спомням, с г-жа Станишева, г-жа Филова, други, които бяха, не мога да си спомня, мисля че беше г-жа Багрянова. Не съм сигурен, разбира се, от тогава мина половин век. Сложихме цветя, запалихме свещи и за мое голямо учудване двама души се доближиха до майка ми, тя обясни и не ни закачаха повече. Това беше. Прибрах се вкъщи и на другия ден бяхме изселени с майка ми в село Долни Дъбник до Плевен.

Баща ми беше мълчалив човек, не обичаше да говори, най-малко обичаше да обещава. Говореше свободно пет езика. Никога не ми е говорил за Царя, нито ми е говорил против Царя, допускам, че е бил монархист. Никога не ме е насъсквал против комунистите, но ми е казвал какви са. И когато го попитах: „Добре де, ами вуйчо Владо?”, той вика: „Синко, за роднини правилото не се отнася”. Тогава се заклех да се боря срещу болшевиките, защото винаги съм го казвал и на събрания, митинги и в Камарата: Timeo danaos et dona ferentes - „Не вярвай на атиняните и когато дарове ти носят!” Когато болшевиките ви обещаят, да знаете, че те ви лъжат. Не вярвайте на комунистите, те никога не могат да се променят!”.

Племенничката Пепа Симеонова: „Рано сутринта чухме присъдите по радиото. Баба Рада се развълнува много, затрепера цялата и каза да й дам палтото и бастуна, къде, къде да ходи… Аз с нея да дойда, да я придружавам. Каза, че ще ходи при владиката Стефан за амнистия, за апелация – той беше много популярен по онова време. Тъкмо се облече и сме готови да тръгваме и дойде Иванка Топенчарова, тя работеше в съда тогава и пита: „Бабо Радо, къде?”, а баба й каза: „Ами отивам при владиката Стефан, ще моля за амнистия, за апелация…”, а Топенчарова й вика: „Късно е, бабо Радо, присъдата е изпълнена, убити са вече”. Че като писнаха вкъщи, а баба виеше: „Ами тялото, поне тялото дайте, да го погребем сина ми по християнски!?”, а Иванка – „Не може, бабо Радо, те са погребани вече”. И тя ни каза къде е общият гроб. Ние се дигнахме и направо на гробищата. Беше един студен ден, а хората се тълпяха около мястото. Отъпкано, кървави следи навсякъде, в кръг – милиционери. Хората плачат, палят свещи. Колко сме стояли, вече не помня. На другия ден пак отидохме, но този път така наоколо 150-200 метра имаше много милиция и не ни пуснаха до мястото, където са погребани. Ужасно, ужасно беше! Баба скоро след това легна болна и не стана вече. То мъка, мъка… Помня като днес, когато Цанко се върна от състезание и му казаха, че са убили баща му, той стои тук в коридора и плаче, скимти като куче…”

Какво ли може да се добави към тази антична трагедия? Може би няколко последващи реакции. Британският политически наблюдател на процеса е категоричен:

„Присъдите са определено отмъстителни”

и изразява мнение, че тази разправа е планирана не само на местна почва, а под диктовката на съветските апаратчици и репресивни органи. А кореспондентът Волфганг Бретхолц на 5 февруари се среща с Цола Драгойчева и я пита какво мисли за присъдите и „спешното” им изпълнение, а тя с присъщата на комунистите циничност е пределно откровена: „Никога в живота си не съм спала толкова добре, както в утрото на екзекуцията”.

Репресиите не спират и след варварството, извършено на 1 срещу 2 февруари 1945 г. На 19 април 1945 г. Георги Димитров с радиограма до верния му паж в България Трайчо Костов дава поредното нареждане: „Обсъдете с Югов необходимите срочни мероприятия за изселването на тези хора в подходящи за целта райони. Част от тях трябва да бъдат изпратени на принудителни работи. Никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят в дадения случай каквато и да е роля”.

Осиротялото семейство на министър Сталийски, Надежда и двамата сина, са изселени в Долни Дъбник, както и още 11 875 членове на семействата на избитите и осъдените от Народния съд. И се започва едно безкрайно оцеляване, стремеж да оживеят, да запазят спомена, да държат главите си над водата – почти половинвековно стремление за спасение и сносен живот с мъката от онази студена, тиха и зловеща нощ. Големият син в продължение на почти половин век ще премине през преизподнята на концентрационните лагери, ще е изселван, преследван, малтретиран, изключван, заличаван, разделян от семейството, докато достигне до общественото ниво на бащата – министерското кресло, но в края на земния си път ще отчете като най-голямата своя победа самото оцеляване и запазването на достойнството и фамилната чест.

През 1995 г. на мястото на екзекуцията и масовия гроб в Централните софийски гробища е поставен голям каменен кръст, а на 26 август 1996 г. Върховният съд на Република България отменя присъдите и реабилитира регентите, министрите, народните представители, царските съветници, висшите военни, журналистите, избити в името на една безумна кауза, която донесе на страната половинвековно строителство на „най-хуманния и справедлив строй”. През 1998 г. във фоайето на Министерството на правосъдието е поставена паметна плоча на тримата министри, разстреляни в нощта на комунистическата жестокост: Васил Николов Митаков, Константин Йоцов Партов и Александър Цанов Сталийски. И се питаме дали справедливостта в тази страна ще идва все с половинвековна давност? Съдба българска.
www.faktor.bg/politika/na-vseki-kilometar/37721-chudovistnoto-zverstvo-naroden-sad.html

Поклон достойни синове на майка България!

...но в края на земния си път ще отчете като най-голямата
своя победа самото оцеляване и запазването
на достойнството и фамилната чест...
Поклон !

После се чудят защо след 1945г нацията затъпявала и нямало герои като Димитър Списаревски.

Ето обяснението - комунягите са ги избили.
Оставили са само послушните мишки - особено в армията. Тогава откъде герои?

..............................
Това което турците направиха за 500 г, комунистите свършиха само за една нощ.

.............................
Сещам се за един от надзирателите в Белене, който по същият начин е убивал в лагера, как се молеше за прошка. По телевизията го гледах. Стана ми много гадно...

И не им е омръзнало - искат пак да го правят.

Днес цял ден наблюдавам как червени лумпени се радват, че в Украйна умират хора и призовават за още. Hе забелязах техен съмишленик да им прави забележка, значи явно и останалите разсъждават така.

После се сърдят като кажа, че ръкопляскат на убийствата. Ами как няма да го кажа? Cамо днес съм го видял в повече от 20 коментара.

Червени изроди!

Потресаващо!

Морал, дълг, убийства - унищожен е елитът на една нация, която само преди 66 г е получила свободата си. След 45 г почва всичко отначало, но сега умните и талантливите са извън граница и нацията е пак обезкървена. Имаме ли шанс, Българи?

няма да трепнат никога пред тези факти. Защо го казвам ли? Защото вече десетки години ме боли от бездушието към истинската ни история. Но както и да е - важно е децата да започнат да учат нещата такива каквито са били, а не каквито нас ни лъжеха.

Интересно, ако една боядисана в червено тъкан се понакисне в белина и порозовее, дали си променя структурата - химическия състав, плетката?!? Думата ми е за БСП. Трябваше колкото години нейните основатели са издевателствали над народа, толкова време да нямат право да бъдат дори в опозиция. Но... и това нямаше да помогне, защото пуснаха метастази в другите партии. Дано греша.

За съжаление избиването на елита се дължи на психологията на ,,победителите,, във всяка историческа епоха. Историята го доказва. Не бива така историята да се повтаря. Дано човечеството да помъдрява.

Само че народен съд сега трябва за тези, които крадат и се подиграват с хората - пълно е с такива. Лошото обаче е, че именно те ще нарочат за черни овци невинни хора, които са постигнали всичко с труда си и ще вземат властта, както стана на Девети септември. За справки - брилянтния филм на Влади Въргала - "Шменти Капели - Легендата"...

продължават повече от 70 години. Тогава са били явни и открити, а сега прикрити и лукави - чрез икономически геноцид, чрез глад, вредни храни, чрез средствата на официалната медицина и пр.
От 1944 г. до днес България се управлява от безгласни марионетки на престъпната американо-юдеиска олигархична върхушка.

Къде е бил демократичният запад да ги защити???
Защо този демократичен запад остави внуците на тези убийци да управляват държавата в наши дни и да доведат народа си до просешка тояга???

Ангелина не Ви ли прави семинари, не Ви ли ограмотява...
Димитър Списаревски може да се каже, че го убиват част от осъдените на смърт по цитирания процес които обявяват война на англичаните и американците от една страна и англоговорящ летец от друга. Списаревски прави таран с изтребителя си срещу бомбардировач над София. Да, той загива като герой и се смята неговия таран за първи в боевата практика. Така, че когато ходиш да слагаш китка на загиналите американски пилоти над София двама там са по волята на списаревски/пилот и стрелец/. Взел ги е със себе си в отвъдното

Има един отрицателен глас, но без мотивация. Приемам го като навик на гласуващия, защото това не е художествен разказ, а документална хроника.

Българите ще се оправиме когато почнем да четем и учим историята с главата си, а не със сърцето си.
Народният съд е нещо ужасно което се случва на страната ни, но той не е изолиран случай у нас...още повече в Европа както пише авторът.
За трибунал над хитлериската коалиция за пръв път публично се говори на ялтенската среща на тримата големи/Сталин, Чърчил, Рузвелт/ Излиза се с документ в който по настояване на Чърчил и Рузвелт процесът преди всичко трябва да бъде политически. Колкото и чудно да е Сталин възразява/ може би демагогства или от опит знае до какво води политически съд/ но не успява да се наложи. Гака че трибуналите от типа на Народния съд са залегнали в условията на победителите. Дори опитът на Муравиев да сключи мир с англичани и американци/да избегне окупацията на Б-я от Съветите/ съдържа в себе си документ с който се създава подобно съдилище. Примирието което после сключваме със СССР съдържа обезателство за подобен съд. По късно на мирните преговори присъдите на Народния съд са аргумент че Бйлгария е наказала виновните, имала е сериозно съпротивително движение по време на войната/пропорционално то е по силно от френското например/ и не заслужава да има териториални санкции . Нещо повече, оставят ни и анексирана с помощта на Хитлер Южна Добруджа.
Манипулация е и съждението , че Нюрнберг постановил 14 смъртни присъди, а България над 2000. Първоначалният замисъл е общ съд за всички , / около 20 /воглаве с регентите/души заедно с документация по действията им са закарани в Москва//, но се разбира че подобен съд ще се проточи доста във времето и задължават съответните страни да извършат сами съдебните действия.
Подобни съдилища имат и възпиращи от отмъщение действия. Във Франция например са избити между 70 и 100000 души нарочени за колаборационисти . В Италия също са десетки хиляди. Жестоки репресии има в Норвегия, западните части на СССР, Балканите. У нас се говори за 10 15000 души избити веднага след 9ти септември. Продължение.

"...Така една шайка от комунистически главорези става автор на най-страховитото масово изтребление на държавници в цяла Европа – в тази вечер са разстреляни и хвърлени в общ гроб 3-ма регенти, 22-ма министри, 67 депутати, 47 генерали и висши офицери, 8 царски съветници и един княз. За сведение Нюрнбергският трибунал се „отчита” със само 14 постановени смъртни присъди за видни нацисти, докато българският „народен съд” с всичките си областни поделения директно избива 2730 държавници."

----------------------------

Ами сега: - къде ни е армията, къде са можещите и знаещите? Наистина ли това е краят?

Трибуналите освен политическо заклеймяване почват да играят роля и срещу отмъстителната нагласа на пострадали от свалените режими. Насочва се енергията на хората срещу предишните управници на страните участвали в хитлеристката коалиция. Във франция са издадени например над 7000 смъртни присъди включително срещу всички министри на Петен. Петен е помилман и оставен с доживотна присъда като герой от Първата световна война. Умира в затвора. Министрите му обаче са разстреляни. В Италия, Япония нещата са подобни. В Японияа ги съдят дори след като са си направили харикири. тоест мъртви. Впрочем и българският съд осъжда мъртъвци.
Манипулация е също, че комунистите организирали Народния съд. Да те са водещи като переспектива /не като бройка/ в ОФ правителството, но законопроектът на НС е внесен от Никола Петков и ГМ Димитров/Гемето. бащата на мозер, а както се разбра от разсекретяването на английски документи те са били агенти на техните служби. То и за това бяха осъдени-Гемето избяга/ Така , че Народния съд не е самоволен акт, а преди всичко поет ангажимент пред победителите. В едни други години пред паметника на съветската армия са стояли западни дипломати и военни аташета. Никога обаче няма да видите такива пред мемориала в НДК. Правят се , че не съществува само защото ни противопоставя. Опитите обаче да бъдат наречени улици, площади с имената на осъдени от НС/ Богдан Филов, принц Кирил.../ срещна сериозен отпор именно от Запада. Помислете за домашно защо няма например нищо наречено на принц Кирил/ а той е царствал като регент/ а имаме наречени неща на различните княгини които общо взето не са се занимавали с нищо съществено?

И накрая. 9ти септември и няколкото години след него нямаше да бъдат толкова жестоки, ако не бяха толкова жестоки 9ти юни и няколкото години след него. Нямаше да бъде толкова жесток ако не се показваха по площадите партизански глави, ако не избиваха деца и близки на участници в съпротивата. За ястребинчетата е взета награда. Това ли са героите?

Навярно много може да се пише на тази тема. Според мен проблема днес е друг, може и да греша, че никой не осъзнава, че тези неща в действителност са се случили. Повечето от хората четат тези съдбовни реални разкази все едно четат Хари Потър - без да вникват в същината на болката и трагедията...
Поздрави!

Здравей, Венци!

Не приемам становищетоти, че след като в "...Във Франция например са избити между 70 и 100000 души нарочени за колаборационисти . В Италия също са десетки хиляди. Жестоки репресии има в Норвегия, западните части на СССР, Балканите." - трябва и в Бг да се случи същото. България е малка страна, която само преди 66 г е получила своята независимост от 5 вековното турско иго. Сравни България примерно с Франция - икономика, политическа система, култура, изобщо можем ли да се мерим с една такава западна страна, Венци? Каква е България до преди девети септември - една аграрна страна, която тепърва почва да прави цивилизовани стъпки, да се учи на демокрация, да гради промишленост и модерно агростопанство.

- Венци, избити са 2730 държавници, това са хората, които градиха имиджа на страната, които имаха чест и морал!

Днес най-много се нуждаем от морал и човещина, все неща, които комунистическата власт уби. Именно в това е трагедията на България, а колкото до сърцето, то май е ампутирано вече...

На Сталин/дпоменавам го него защото той е возещ от ком лидери тогава/ не му е нужен съд. Той си има НКВД, Сибир...Начело е на еднопартийна власт. На новите соц държави общо вздето също не е нужен съд-могат да се саморазправят с политическата опозиция и без съд. Проблемът е за западните демокрации. Фашизъмът трябва да бъде осъден , при това със жестоки присъди. Хората трябва да бъдат зомбирани, трябва да бъдат сплашени защото като нищо в условията на парламентарна демокрация фашисти могат да вземат властта по парламентарен път. Хитлер и Мусолини не правят преврат. Те са избрани и овластени от народите си. Точно за това Сталин в Ялта го играе на демократ, противник е на политически процес. Най вероятно защото може да си прави в държавата , а и в соц системата всичко коеуто си иска. Него фашисти не го плашат, плашат го различно мислещи комунисти. Той съди и компрометира тях. Политическите си опоненти е ликвидирал отдавна, а войната е спечелил безапелационно.
Като говориш за избити министри, генерали , премиери...не си ли спомняш че сред осъдените на смърт от НС има и хора причастни към избиването на друго българско правителство во главе с премиера му, с верните му военни и покрай тях са убити и блестящи интелектуалци. Дуцо до идването на комунистите на власт в България са убити 3ма премиери и не по малко министри и депутати. Чети с главата

Аз не приемам колективните присъди, военните трибунали. Нещо повече, споменавал съм че имам близък в този процес. Имам обаче близък осъден през двадесетте /и помилван по подобие на Петен-войник а не маршал разбира се/ Кого да обичам повече ще предложиш. Аз дълго нямах братовчеди...За едните бях фашистчето, за други комисарчето. Точно за това аз съм мислил по въпроса и не разсъждавам емоционално. Обичам и двете си роди. Изборът ми в ляво е осъзнат и сравнително късен. Какво да ти кажа....Предпочитам Платон и Волтер пред будителите в блога Тутан и Пискова:)

Присъдите са над 2000 Дуце. Изпълнените са далеч под половината. Трагедията е в избитите без съд и присъда Помисли малко. В тази война загиват близо 50 млн. Българска войска е в Гърция и Югославия и е там не да танцува.. Хиляди загиват или са осакатени в София от бомбардировки. Плащаме огромни репарации. По чудо не губим отново територия. Кой е виновен?

Ти си живото доказателство, че човек може да прочете много книги и пак да си остане празнодумец. Mожело да се каже... пълни глупости! Cамо комунист може да го каже, но ти лъжеш и за други неща, та не е странно.


"... американски пилоти над София двама там са по волята на списаревски/пилот и стрелец/. Взел ги е със себе си в отвъдното ..."

Това ще го приема като опит за черен хумор. Както ги бройкаш, така ще се окаже, че на всяко гробище има по двама на сметката на Списаревски. Като вземеш предвид колко гробища има по света, накрая ще излезе, че с тарана е убил половин китайски народ.

Ето защо не ви излизат сметките на вас, червените. То бива свободни съчинения, ама ти какви "баници въртиш"... мале, мале ...

На мой съученик майката беше интернирана в нашето село с още няколко момичета само защото са носели къси рокли. Родителите ми, лека йм пръст бяха членове на БКП, но когато освещавахме къщата, поканиха и поп. Заради тоя поп баща ми изписа тонове хартия до местния партком. Пък да не казвам, че в селото си имахме и партизани, "заслужили" народна пенсия.

Народната власт изгради двоен стандарт за обикновенния човек и за политическият елит. Ходехме на почивка по линия на профсъюзите в почивни станции с общи санитарни помещения и обзавеждане от 50-те години. След време имах възможност да посетя и правителствената резиденция в Сандански. Аватарът ми на блога е оттам. Не може и сравнение да се направи дори, а за храната пък изобщо да не говорим.

Сега от 3 год. съм в Австрия, съжалявам, че не успях да избягам от България още на 22 г, както го бях замислила тогава. Тук хората живеят и се радват на свободата си, Венци. Думата им има тежест, а законът е за всички...

Олеле, Боже!

Помислил си, че според мен Списаревски е убит от Народния съд?

Значи при теб трябват допълнителни обяснения.

Имах предвид, че комунистите избиват този тип хора - умни, способни, доказани в професията си. Bикат му каймак или цвят на нацията.

О, не! Отказвам се.

Ще се опитам и аз да намеся аватара ти:) Дулцинея е дълг, мечта, ценностна система за главния герой на едно от най-гениалните литературни произведения.
Той се "сражава" зарад тази кръчмарска прислужница, лека жена и проче смятайки я за принцеса. Той в своята "налудност" е пророк най-малкото защото всяка жена заслужава да бъде принцеса и някой да се сражава за нея. И рано или късно, за дълго или миг само, но всяка жена става принцеса.
Комунистическите идеали Дуцо са дон кихотовски идеали и ако вникнеш сериозно в произведението на Сервантес и в това на утопичните комунистически трудове, в материята на редица гениални философи ще откриеш абсолютно сходство на мисълта, на ценностните стремежи. Не българите, не руснаците са адептите на социализъма. Представители на Германските народи са водещи в тази философия. Австрия е минала през далеч по сериозни изпитания от България-териториално ограбена, житейски сериозно пострадала от войните и ако днес живее народът и щастливо и достойно то е защото австрийците са разбрали уроците от историята си. Разбрали са , че е по добре светът да научава за тях от Виенския новогодишен бал отколкото от щиковете на войниците им.
В Австрия също има трибунал. Австрия е "ударена" далеч по жестоко от България, но ако излезе аналогичен постинг на този който разпространяваш днес авторът ще бъде задържан на минутата. В България можеш спокойно да си купиш от "Славейков " "Моята борба", да изрисуваш паметника на Съветската армия...Хайде направи го това във Виена!?

Това за църквата е престараване на местно ниво. Аз съм кръщаван и имам снимки от кръщенето. Венчавал съм се, а бях комсомолски секретар на комбината в който бях разпределен. Бил съм на венчавки на приятели. Кумът ми беше тогава офицер от ДС, а кумата начинаещ журналист в радиото -наши приятели. Какви писания, какви 5 лева

Кажи един летец от преди 9ти съден или репресиран. Познавам двама които служеха с баща ми. Единият даже в началото му е бил шеф на ескадрилата.
Ще ти кажа и нещо друго. Всеки от моето поколение е учил и знаеше кой е Списаревски. Рядко са тези които са под 40 години днес и които знаят нещо за него. В този постинг е редно да попиташ защо загива Списаревски, защо в същия период загиват и са осакатени хиляди софиянци. Защо е срината София? Няма да попиташ защото много от осъдените в този процес са причината за тези бомбардировки.

Принцовете са в приказките, ;), а "Долсинея" звучи красиво и е по идея на един блогър, Венци. Не съм се замисляли за името, нито за героинята на Сервантес. Дон Кихот си ми е любим герой, малко отнесен, но добър и винаги готов да помага, нещо което сега почти не се среща. Колкото до историята на Австрия, ами точно отнетата й територия е причина Хитлер да подлъже и масово психира немците. А, между другото в Браунау никъде няма да видиш изписано името на Хитлер, а ако се опиташ да попиташ някой местен за него, ще ти отговори, но пак няма да спомене името му...

- Като каза на местно ниво, Венци, ами в манастира "Текето", сграда от 16 в, "местни велможи" си бяха вкарали прасетата, защото така им било по-изгодно. И това беше пак със съгласието на кметството ни, демек народната власт.

....................................
Да, затова и постнах тези спомени, ikra, нека повече хора ги прочетат и си дадът сметка какви хора са ни управлявали 45 г.

Волфганг Бретхолц: На 9 септември в България...


Откъс от книгата „Видях сгромолясването им” на известния журналист и противник на тоталитарните режими, кореспондент на швейцарски и шведски издания, публикувана през 1955 г. Свидетелство на един очевидец на установяването на комунистическата диктатура в България.



На 9 септември в София държавната власт бе обсебена от група мъже, които се представят за „истински демократи” и за „същинските представители” на българския народ. В действителност, с малки изключения, те са предшественици на комунистическата диктатура, като едни от тях съзнателно действат като агенти на Съветския съюз, а други са несъзнателни негови инструменти. Начинът, по който заграбват властта, те наричат „държавния преврат на 9 септември” и го забулват с легенди. При по-точно вглеждане целият „държавен преврат на 9 септември” се оказва отдавна подготвен метеж, който се извършва при пълно спокойствие, без дори да гръмне пушка. През нощта са завзети всички министерства и ключови позиции в София и провинцията и то не чрез спонтанна акция на войниците или на народа, а по заповед на няколко офицери. Политическите противници, от чиято съпротива се боят, са арестувани в леглата им, трима членове на регентския съвет са свалени от длъжност, политическите затворници са пуснати от затворите.

На следващото утро българският народ научава от радиото, че има ново „демократично” правителство. Същевременно за пръв път се чува за съществуването на т.нар. „Отечествен фронт”, едно съдружие на четирите антифашистки партии на България, които са се обединили по време на „съпротивата” и сега вземат в ръцете си съдбините на страната. Новото правителство се определя като „правителство на Отечествения фронт”. Начело на новата власт застава Кимон Георгиев, който през 1934 г. е начело на диктаторския режим. Военен министър става един полковник от българската армия – Дамян Велчев.

Тези двама мъже са хората, които играят главните роли при подготовката и провеждането на „държавния преврат” на 9 септември. Кимон Георгиев, като агент на Съветския съюз, дълги години остава член на българското правителство и е министър, а Дамян Велчев като негов инструмент по-късно умира в изгнание, самотен и изоставен. Двамата са членове на таен съюз, наречен „Звено”, учреден през 1930 г. като извънпартийна и извънпарламентарна организация от неколкостотин офицери и интелектуалци. Оттогава насам в България няма нито един метеж, нито един заговор, нито един държавен преврат, зад който да не стоят звенарите. И тъй като те не управляват с народа, а срещу народа, непрекъснато ги свалят. През време на войната те подготвят следващия държавен преврат от момента, в който германското господство над Балканите се сгромолясва и България, както те смятат, ще се нуждае от нови и силни мъже.

В средата на септември, когато пристигнах в София, у почти всички не-комунистически членове на правителството все още преобладаваше твърдото убеждение, че те ще се придържат към постигнатите споразумения и честно ще работят с Отечествения фронт. На тогавашните властници човек не можеше да каже нищо по-лошо и по-обидно от това, че България е на път да стане комунистическа страна. Министър-председателят Кимон Георгиев, който едва по-късно показа рогата си като услужлив инструмент на комунистите, ми каза по онова време – датата беше 20 септември 1944 г. – буквално следното:

„Твърди се, че България възнамерява да въведе комунистически или съветски режим. Това е нагла лъжа! Единствената истина е, че желаем да изградим наистина демократичен режим, на който да сътрудничат всички прогресивни сили в страната. От факта, че Комунистическата партия участва в правителството, човек не бива да си вади никакви прибързани умозаключения. Който допуска, че България е комунистическа страна или ще стане такава, би следвало също да допусне, че Земеделската партия, социалдемократите или групата „Звено” са комунисти или биха могли да станат такива”.

Никола Петков по онова време още хранеше илюзията, че от комунистите не може да се очаква никаква сериозна опасност. Няколкото дълги разговора с него положиха основата на дружбата ми с този изтъкнат български политик, който само няколко години по-късно свърши на бесилото като една от първите и най-трагични жертви на комунистическата тирания в България. В тези разговори той ме уверяваше, че неговата партия е на път да изгради наново БЗНС в цялата страна и да увлече след себе си широките маси на българското село. „Българският селянин, ми обясни той, е индивидуалист и по най-дълбоко убеждение демократ. В нашата страна няма голямо земевладение, земята е справедливо поделена сред онези, които наистина я обработват и които са свързани със своето малко парче земя. Те са го наследили от своите бащи и прадеди. Нашите селяни са най-добрата и най-сигурната гаранция срещу всеки опит на комунистите да обсебят властта”.

По онова време имах среща с Дамян Велчев, водача на съюза „Звено”, който навярно е последният велик политически конспиратор и авантюрист на Балканите. Мъжът в генералска униформа, който ме прие в своя работен кабинет в министерството, съответстваше изцяло на представата, която си бях изградил за него – офицер от главата до петите, неподвижен, изправен като бастун, зареден с енергия, с лице, от което едновременно струи цинизъм, груба сила и презрение към хората. Остро очертаната уста в увиснали краища, към които водят две дълбоки бръчки от носа надолу, придаваха на това лице нещо вкаменено, подобно на маска. То се оживяваше само от присвяткащите, интелигентни очи.

Във всичките си заговори Велчев остана в сянка, никога не зае пост в наложените от него правителства и се задоволяваше с това да дърпа зад завесата конците на танцуващите марионетки. Сега за първи път излезе иззад кулисите, без да знае, че този път той самият е марионетката, чиито движения Димитров дирижира от Москва.

Онова, което Велчев ми каза тогава, през септември 1944 г. в София, бе страстна защита на извършения държавен преврат под формата на изпълнено с ненавист обвинение срещу всички предишни български правителства, срещу цар Борис III, срещу политиците и срещу партиите. „Онова, за което цял живот съм се борил и за което винаги съм бил готов да умра, онова, за което бях прокуден от моето отечество, осъден на смърт и хвърлен в затвора, ще се осъществи в най-близко бъдеще. България ще бъде велика и силна, тя ще се обедини с Югославия, а двата славянски братски народа ще владеят целия Балкански полуостров – от Дунав до Егейско море и от Адриатика до Черно море!”

Две години по-късно ми се наложи да чуя почти същите думи от устата на един друг българин – от комуниста Георги Димитров. Тези два политически антипода, индивидуалистичният и комунистическият заговорник, си даваха среща в еднаквата националистическа мания за величие.

С презрението си към демокрацията, с боготворенето на насилието и диктатурата, Велчев бе от един дол дренки с комунистите. Че последните са по-силни, защото огромният Съветски съюз стои зад тях, той разбра доста по-късно. През септември 1946 г. Велчев бе свален от поста военен министър, когато на белградския процес беше разобличена конспиративната дейност на Дража Михайлович по време на войната. Все пак Дамян Велчев успя да се само-назначи за посланик в Берн. Оттам организира последния заговор в живота си. Една група безусловно верни нему офицери се опитаха да свалят комунистическия режим в София и да избият водачите му. Метежът бе разкрит, офицерите – наказани, а Велчев отстранен от поста на посланик в Швейцария. Когато чужди сили се обърнаха към него с молба да помогне в борбата срещу комунистическия режим, той им отговори с думите: „Проля се достатъчно кръв. Не мога повече. Аз съм на края на силите си.”

Освен с Кимон Георгиев и с Дамян Велчев по онова време в София имах разговори и с меродавни български комунисти. Тогава те все още имаха интерес да накарат света да повярва, че за тях думата „демокрация” има същия смисъл, както за западните страни. Комунистическият вътрешен министър Антон Югов в едно интервю ме увери, че „ние, комунистите в България, не желаем нито да национализираме, нито да колхозничим, нито да съветизираме, и никога няма да се опитаме да натрапим на народа държавна или икономическа форма, който той не желае или за която той не е узрял.” Дори Вълко Червенков, за когото тогава малцина знаеха, че е един от най-силните хора в БКП и който един ден щеше да стане неограничен властник, се провикна патетично в един разговор с мен: „Целият свят трябва да знае, че България не е комунистическа и че съвременната революция съвсем не е социалистическа, а е само една антифашистка революция. Ние, комунистите, никога няма да се опитаме да натрапим на българския народ нашата воля с насилие или диктаторски средства. Нашата висша цел е да му дадем възможността сам да решава съдбата си”.

Всички тези думи звучаха толкова хубаво и честно, че човек би се изкушил да ги вземе за чиста монета, ако действителността ден след ден не опровергаваше илюзиите на не-комунистите и лъжите на комунистите. Твърде скоро стана ясно защо комунистите проявяват такава „скромност” при подялбата на ресорите и овладяват „само” вътрешното министерство и министерството на правосъдието. В тогавашния начален стадийна тях не им трябваше нищо повече освен тези две ключови позиции, за да развихрят с помощта на милицията и съдилищата онази небивала вълна на терор, която потопи цялата страна в кръв и ужас, страх и отчаяние в продължение на няколко седмици.

От неколкостотин партизани, които действително имаше в България, и многото хиляди, които сега се представяха за такива, от старите комунисти, които бяха извадени от затворите, и от новите, които бяха надушили благоприятната обстановка, от криминални престъпници и дезертьори, които досега се бяха крили като мишки, вътрешният министър Югов изгради новата „Народна милиция”. Тя беше организирана по московски образец и замести някогашната полиция. Именно милицията получи задачата да проведе онова „прочистване”, което привидно беше насочено срещу „германофилски, фашистки и реакционни елементи”, но в действителност послужи, за да се отстранят сегашните и бъдещите носители на съпротивата срещу комунистите. Един цял слой от населението – политици, интелектуалци и търговци, индустриалци, висши служители и селски стопани, духовният елит на народа в градовете и селата – трябваше да бъде ликвидиран физически.

Над София и над цялата страна премина като ураган вълна от терор.

Бяха покосени десетки хиляди хора. Още след 9 септември в столицата бяха арестувани всички личности, които са играли роля в българската политика през последните години. Първи от тях бяха тримата регенти – княз Кирил, проф. Филов и ген. Михов, а след тях всички членове на правителствата на Филов и Божилов. Участта им последва голяма част от народните представители, заседавали в последния български парламент, всички съветници и приближени на цар Борис, множество висши офицери и служители. Арестувани бяха повечето членове от кабинета на Багрянов, който започна преговорите за примирие със западните сили, и от кабинета на Муравиев, който обяви война на Германия. Няколко седмици по-късно видях всички тези високопоставени личности в съдебната зала, в първия голям „народо-демократичен” процес, който завърши с масовото убийство на 1 февруари 1945 г.

Същевременно в София и в цялата страна произволно бяха арестувани и отвлечени безчет хора, хвърлени в затвори и концентрационни лагери със или без съдебни присъди. Така наречените „народни съдилища”, изградени веднага след 9 септември за осъждането на военнопрестъпници, колаборационисти и фашисти, бяха подчинени на комунистическия министър на правосъдието Нейчев и целяха единствено да придадат на режима и на терора някаква законност.

В това развитие съветско-руските войски, които бяха чествани от новите властници като „освободители на българския народ от фашистко иго”, изиграха много активна роля. Във всеки град се настаниха руски гарнизони, които конфискуваха къщи и хранителни стоки, притесняваха населението и – което е още по-лошо – открито подкрепяха режима на терор на комунистическата „народна милиция”. Където населението се опълчи срещу произволните арести и отвличания, където селяните се вдигнаха срещу тиранията, където се образуваха центрове на съпротива, съветските войски взеха радикални мерки. И онова, което комунистическите властници не смееха пряко да предприемат на своя отговорност, те го правеха скришом чрез руската окупационна власт, която се изплъзваше от всяка отговорност.

Обезпокоен от съобщенията, които постъпваха от провинцията, предприех през онези дни, заедно с неколцина други чуждестранни журналисти, кратко информационно пътуване из Северна България. Онова, което видях и научих в селата и малките градове, ми показа, че произволът и тиранията, които българските комунисти упражняваха заедно със съветските окупационни войски, са обхванали цялата страна. Насилието се насочваше преди всичко срещу онези, от които можеше да се отнеме нещо – срещу собствениците на фабрики и предприятия, на имоти и земя, на къщи и работилници. Всеки, който притежаваше нещо, беше обявен за „колаборационист” или „фашист” и ако дадеше отпор, го отвличаха или разстрелваха на място.

Когато се върнах в София и съобщих на меродавните власти за моите преживявания в провинцията, те свиваха рамене. „Единични нападения на безотговорни елементи”, „достойни за съжаление произшествия, каквито са неизбежни в едно преходно време”, „превишаване на компетенциите на местните съветско-руски коменданти, които би трябвало да се отстранят колкото се може по-бързо” – това гласяха обясненията, които си бяха изсмукали от пръстите, за да извинят всичко, което се случваше. Същевременно узнах, че не само в правителството, но преди всичко в Отечествения фронт се е стигнало до първите тежки сблъсъци между комунисти и не-комунисти, в които комунистите, осланяйки се на съветско-руската окупационна власт, отхвърляха всички протести и обвиняваха другите партии, че държат в своите редици „фашисти” и саботират „прочистването” на България. За пръв път комунистите заговориха с тон сякаш са истинските господари на България, с тон, с какъвто никога не биха се осмелили да говорят преди Червената армия да окупира страната.



Волфанг Бретхолц (1904-1969) е известен германски журналист-антифашист, доктор по право. Роден е в Брюн (Бърно) в рамките на тогавашната Австроунгарска империя. Следва право в Берлин и Лайпциг, където през 1925 г. защитава докторат на тема „Печат и право”. От 1929 г. е редактор на седмичника „Тагебух”. През 1931 г. оглавява вътрешния отдел на „Берлинер Тагеблат”. Заради множеството си антинационалсоциалистически статии през 1933 г. е принуден да напусне Германия. Работи в пражки немскоезични издания, а от 1937 г. е кореспондент на „Национал Цайтунг” в Базел. Отразява Втората световна война като кореспондент за базелския „Национал Цайтунг” и за стокхолмския „Свенска Дагеблат”. В периода 1944-1948 г. Бретхолц обикаля Балканите като кореспондент на тези две издания. В резултат през 1955 г. се появява и неговата книга „Видях сгромолясването им”, откъс от която предлагаме по нейното българско издание – Волфганг Бретхолц, Видях сгромолясването им, София, изд. Бъдеще и изд. Тилиа, 1992, с. 59-67.



материали: 09 септември 2014, 10:39 | kultura.bg, Волфганг Бретхолц