.

               

  Отговорът на този забулен в тайна повече от 95 години въпрос излезе скоро наяве.

     Житейската трагедия на великия български поет Пейо Яворов ни връща постоянно към неговите последни дни на октомври 1914 година. Любимата му Лора се самоубива на 30 ноември 1913 година, защото тя не може да го отнеме от другата му голяма любов – Македония. На която той се отдава изцяло и три пъти броди като комита от Юндола, през Ковачевица до Солун, Драма, Серес, Битоля и Охрид.

Ослепял, отчаян и отхвърлен от цяла София след смъртта на Лора и несполучливия му опит да я последва, Пейо Яворов търси настойчиво начин да прекъсне сам мъките и терзанията си. Той се моли на близките си другари от ВМРО да му дадат за самозащита револвер.

И все пак кой му даде револвера, за да сложи край на живота си в късния следобед на 16 октомври 1914 година? Само по едно изказано предположение на Данаил Крапчев, верен другар на Яворов, доскоро се смяташе, че зловещото оръжие му е дадено от най-близкия му приятел Тодор Александров. В своите бележки след кончината на поета Крапчев пише: „Кой му даде револвера – не знам. Може би Тодор Александров?!“ Съмненията на големия български вестникар, собственик на „Зора“- българският „Таймс“, започват да се предават през десетилетията като твърда убеденост, че човекът, който беше най-близо до слепия Яворов, е спомогнал за неговото самоубийство!

Тази убеденост на общественото мнение тогава, която тровеше водача на ВМРО до края на дните му, не можа да се промени и от друга недостоверна версия. Дъщерята на Тодор Влайков – Радка, разказала на Михаил Кремен, че Яворов е измолил от мъжа й Лило Илев да му купи револвер. Даже посочила и магазина, намирал се на ъгъла на „Търговска“ и площад „Бански“. По-късно Михаил Кремен публикува тези спомени в „Романът на Яворов“. Тази версия е несъстоятелна и поради факта, че в последните си месеци Яворов е живял в пълна мизерия, с повдигнато обвинение за убийството на Лора и е било абсолютно невъзможно да има пари за револвер. Тодор Александров и другарите му от Македония са се грижели за него.

Едва преди няколко години излиза истината, когато университетското издателство публикува спомените на Милан Матов „За премълчаното в историята на ВМРО“. Братята Милан и Христо Матови са съоснователи на организацията през 1893 година и близки съратници на Гоце, Даме, д-р Татарчев, Яворов, Тодор Александров и другите.

В спомените си Милан Матов свидетелства, че четникът Никола Гулев, син на героя от Илинденското въстание Питу Гули, е бил придуман от поета и му е дал смъртоносното оръжие.

Милан Матов пише през 1962 година в спомените си: “Изправен съм пред гроба, наближава да навърша 87 години. Истината – кой даде на Яворов револвера, е следната: При една среща след Пейовото самоубийство, четникът, охрана на Тодор Александров – Никола Гулев, ми довери: Аз, бай Милане, съм много виновен и не мога да си простя как направих тази грешка. Тежи ми и искам да ти се изповядам, за да ми олекне. Една надвечер бай Тодор ме изпрати да занеса пакет с цигари на Яворов. Намерих го сам. Покани ме да седна. Заговорихме за организацията. После той ме помоли, ако имам някой излишен револвер, да му услужа за късо време, след което ще ми го върне. Млад човек, излъгах се и веднага му дадох малкия си пистолет. Той се много зарадва и ми благодари. Доволен бях и аз, че можах да услужа на големия поет, най-близкия приятел на бай Тодор. Можех ли аз да помисля, че съм извършил тогава фатална грешка! Като се върнах при бай Тодор, похвалих му се, че съм дал на Яворов пистолета си. Той настръхна и така ме изруга, че аз замръзнах на мястото си. Така ядосан не бях го виждал никога. Разбрах, грешката ми е голяма.

- Какво си правил бе, Кольо? Знаеш ли защо Пейо ти е взел пистолета? Той отдавна моли този или онзи другар да му услужи, защото се страхувал не знам от кого си. А всъщност той търси оръжие за самоубийство… Как се не сети, бе, Кольо?

Не дочаках бай Тодор да ми говори повече. Изтичах към дома на Яворов да си искам обратно пистолета, но хазайката му ми каза, че излязъл с брата си. Върнах се при бай Тодор и така се чувствувах виновен, че просто не можех да си намеря място. Той разбра колко голяма е мъката ми и обеща на сутринта да отиде при Яворов и да се опита да вземе пистолета. На другия ден, към 10 часа сутринта, отиде. Върна се на обяд много замислен и угрижен. Аз стоях на двора, той мина край мен, но не ми каза нито дума. Явно, не беше успял да го вземе. Вечерта Яворов се самоубил.”

В предсмъртните писма, оставени на масичката до леглото на мъртвия поет има редове и за най-близкия му другар Тодор Александров:

“Брате Тодоре, прости ме ти, нека ме простят и всички други, че изменям на Македония. Аз умирам тук… Целувам те дълбоко трогнат от грижите, които положи за мене през тези дни на големи изпитания… Кажи на Македония, когато отидеш там, че нейният син (аз се считам за неин) умря в свободна България, увенчан с най-мръсна клевета. И когато тя бъде свободна, нека един другар дойде на гроба ми и каже: “Поздрав от нашата майка мъченица – тя е вече щастлива!“ Това е истината за револвера, с който великият поет Пейо Яворов сложи край на мъките си.

Румен ЖЕРЕВ, в. “Телеграф”

.

Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Защото аз съм птица устрелена:

на смърт е моята душа ранена,

на смърт ранена от любов...

Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Кажете ми що значат среща и разлъка?

И ето аз ви думам: има ад и мъка -

и в мъката любов!

Миражите са близо, - пътя е далек.

Учудено засмяна жизнерадост

на неведение и алчна младост,

на знойна плът и призрак лек...

Миражите са близо, - пътя е далек:

защото тя стои в сияние пред мене,

стои, ала не чуе, кой зове и стене, -

тя - плът и призрак лек!
 

                   

Тотка Конова, останала в историята като Дора Кремен, е дете на заможна троянска фамилия. Учи в София естествени науки, в столицата среща младия учител по литература Михаил Грозев и двамата се сгодяват.
Конова е болезнено амбициозна, пише стихове, рисува и свири на пиано - опитва се по нищо да не се различава от столичния хайлайф. Бракът с Михаил Грозев - Кремен, който едва прохожда в белетристиката, не й се струва достатъчен, за да се впише в мечтаната социална среда. Затова, когато годеникът й я представя на Пейо Яворов, девойката съзира златна възможност.

Още при първата им среща Конова е впечатлена от огненото излъчване на лютия чирпанлия, от пожълтелите му от тютюна пръсти, от пронизващия му поглед. В спомените си го описва като грозен и страшен, но не пропуска да отбележи, че двамата се били разбрали само с очи.
Няколко месеца след запознанството им Яворов среща Дора в града и я кани да се разходят. Докато вървят по шосето, което води на изток от игрището в Борисовата градина (днес - района на стадион "Васил Левски"), поетът случайно докосва ръката на момичето, като не спира да сипе комплименти за красотата му.
Тотка-Дора е на седмото небе, очаква харамията да натири съпругата си Лора Каравелова и едва ли не да извика на дуел годеника Грозев.
Усетила новите трепети в сърцето на любимия, властната Лора започва честичко да кани в дома им на "Раковски" "малката годеница", двете разговарят по женски, по-възрастната жена се съветва с по-младата за дрехите, за обзавеждането... Ревнивата г-жа Каравелова-Яворова сякаш иска да държи близо до себе си изкусителката на мъжа си. Всъщност аристократичната съпруга на поета е сигурна, че сравнението между двете не би било в полза на провинциалистката. Въпреки това тя подклажда суетата на момичето. "Ще видиш, той ще се ожени за тебе", повтаря хайлайф-дамата на Грозевата годеница. Изглежда, сякаш гордата Каравелова дъщеря се е предала, изгубила е битката с новата страст на любимия й Пейо.
По същото време в дома на Яворови започват да пристигат букети, адресирани до поета. След смъртта на Лора той твърди, че тя сама ги е изпращала, за да го провокира, но според съвремениците им автор на нахалните подаръчета е Тотка Конова.
Фаталната развръзка настъпва в нощта на 29 ноември 1913-а. Яворови, Дора и Кремен гостуват на семейството на доктор Тихов, тук е и издателят Александър Паскалев. Свири се на пиано, водят се разговори за литература, играят се салонни игри. Всеки миг от тази трагична вечер е описан от биографа на Яворов - Михаил Кремен, десетилетия по-късно. Нервите на Лора не издържат на флирта, който поетът и годеницата въртят пред очите й, и след като двамата с Яворов се прибират в квартирата си, красавицата се прострелва смъртоносно с оръжието на съпруга си. Макар поетът веднага да се опитва да я последва в небитието, обществото не му прощава, етикетът "убиец" го преследва с години.
Дора Конова не иска да признае, че с неразумното си поведение е убила Каравеловата дъщеря. Дори в спомените си пише, че съжалява, задето не е приела по-сериозно ухажването на Яворов.
Конова и Кремен се женят, но бракът им не издържа тежестта на спомените. След като се развеждат, тя се връща в Троян и преподава биология, докато се пенсионира. Умира в старчески дом, сама и заклеймена от историята.

Снимка: bnr.bg